Спомни си как бяха се срещнали, как любовта им беше разцъфнала като диво цвете в планината. Спомни си как споделяха мечти, как строяха бъдещето си заедно. А сега… сега нещо беше различно. Зад спокойствието на планината се криеше някаква сянка, някаква заплаха, която тя не можеше да определи.
Вятърът засилено, носейки със себе си усещане за студ и самота. Елена се загърна по-плътно в одеялото си. Погледна към тъмната силует на Витоша, изгубена в нощната мъгла. Планината винаги беше била нейна опора, нейната утеха, нейната сила. Но тази вечер, тя се струваше загадъчна, мълчалива, като че ли криеше в себе си някаква тайна.
Внезапно, откъм гората се чу тътен. Дълбок, потискащ звук, който разтърси земята под краката й. Елена потрепери. Търсеше обяснение, но не намираше. Страхът я обхвана.
Какво се случваше? Какво предстоеше?
Тя знаеше само едно: каквото и да се случваше, тя щеше да се изправи срещу него. Защото беше Елена от Желява, защото беше част от сърцето на планината, защото беше готова да се бори за любовта си, за своя дом, за своята България.
И точно тогава, когато тътенът заглъхна, тя чу гласа на Мартин. Глас, който я викаше от тъмнината. Глас, който носеше със себе си едновременно тревога и надежда.