Баба й беше починала преди години, но думите ѝ сега отекваха в съзнанието на Наоми с нова сила. Тя беше избраната. Трябваше да намери пазителя на древните знания.
Наоми стана бързо. Тя облече тъмносинята си кимоно, стегна косата си и скри маската в малка кожена торбичка. Сърцето й биеше учестено, смесено чувство на страх и вълнение я обземаше. Тя знаеше, че животът й се е променил завинаги.
Излизайки от къщата, Наоми се сблъска с младеж с огненочервена коса, облечен в модерни дрехи. Той носеше странен амулет във формата на лисица.
„Наоми!“ каза той с усмивка. „Чувствам, че нещо е различно… Сякаш магията е във въздуха.“
„Кенто…“ прошепна тя. „И аз го чувствам. Трябва да отида до Фушими Инари.“
Кенто се намръщи. „Фушими Инари? Опасно е да ходиш сама там, особено сега. Чувал съм слухове за странни неща, които се случват в планината.“
„Не мога да обясня…“ каза Наоми, „но трябва да отида. Знам, че там ще намеря отговори.“
Кенто погледна сериозно в очите й. „Тогава ще дойда с теб. Не мога да те оставя сама.“
Наоми кимна благодарно. Двамата тръгнаха към храма, сянката на червените порти вече се очертаваше в далечината. Не знаеха какво ги очаква, но бяха готови да се изправят срещу неизвестното. Пътешествието им към сърцето на Слънчевата Дъга беше започнало.
Глава 3: Червените порти
Пътят към Фушими Инари се виеше нагоре по склона на планината, сякаш червена река, образувана от хиляди тории. Наоми и Кенто вървяха мълчаливо, заобиколени от тишината на гората, нарушавана само от шумоленето на листата и далечното чуруликане на птици. Въздухът беше пропит с аромат на влажна пръст и цъфтящи сакури, но под тази приятна миризма се долавяше и нещо друго, нещо непознато и леко тревожно.
„Чувстваш ли го?“ прошепна Кенто, стиснал амулета си във формата на лисица. „Сякаш някой ни наблюдава.“
Наоми кимна. Кожата й настръхна, сякаш невидими пръсти я докосваха. Тя стисна торбичката с маската, търсейки утеха в нейната топлина.
Червените порти се извисяваха над тях, всяка от тях носеща името на дарителя, помогнал за построяването на храма. Сякаш се движеха през тунел от времето, където миналото и настоящето се преплитаха.
Стигнаха до малка площадка, където се намираше статуя на лисица, пазител на храма. Кенто се поклони ниско пред статуята.
„Инари-сама,“ прошепна той. „Моля те, пази ни по пътя ни.“