Така започва всичко.
Глава 1: Мръсният сняг
Снегът валеше от седмица без прекъсване. Голям, лепкав, мръсен сняг, който сякаш носеше в себе си цялата тежест на света. Затрупа селата, скри пътищата, задуши надеждите. Ивайло стоеше на прага на своята бедна колиба и наблюдаваше как снегът поглъща всичко.
Къщата беше малка, от кал и дърво, с покрив, който всеки момент можеше да рухне под тежестта на натрупания сняг. От комина се издигаше тънък дим – признак на живот, който едва крепеше в студа. Вятърът подсвиркваше под вратата, пронизвайки костите.
Вътре, в затъмнената стая, съпругата му Рада се опитваше да запали огъня. Дървата бяха мокри, димът дразнеше очите. Децата им – малкият Петър и още по-малката Мария – се свиваха в ъгъла, обвити в парцали. Лицата им бяха бледи, очите им – големи и тревожни.
Ивайло въздъхна. Знаеше какво ги очаква. Зимата беше трудна, но тази година беше кошмарна. Реколтата беше оскъдна, татарите бяха опустошили земите, а феодалите с всеки изминал ден ставаха все по-жестоки. Данъците се увеличаваха, а зърното и добитъкът – все по-малко.
"Нямаме нищо, Ивайло," прошепна Рада, гласът ѝ трепереше. "Нямаме храна, нямаме дърва."
Ивайло стисна зъби. Не можеше да си позволи да се сломи. Трябваше да бъде силен за тях. Трябваше да намери начин да ги защити.
"Ще намерим начин," каза той, гласът му беше твърд, макар сърцето му да се свиваше от страх. "Ще преживеем."
Излезе от колибата, облечен в овехтяла кожух. Снегът се лепеше по брадата му, замръзваше в косите му. Огледа селото. Някои къщи бяха изоставени, вратите им отворени. В дворовете се виждаха замръзнали трупове на животни. Смъртта беше навсякъде.
Пое дълбоко въздух, усещайки студа да пронизва дробовете му. Знаеше, че трябва да направи нещо. Трябваше да помогне на хората си. Но какво?
Замисли се за жестоките феодали, за тяхната алчност и безсърдечност. За царската власт, която беше слаба и безсилна, неспособна да защити народа си. За татарите, които идваха като ненаситни хищници, отнемайки всичко, което имаха.
Гневът започна да се надига в гърдите му, като буря. Гняв, който се беше натрупвал с години, гняв, който сега заплашваше да избухне.
В този момент чу викове. Откъм горния край на селото. Сърцето му заби учестено. Нещо се случваше
Тръгна натам, крачейки през дълбокия сняг. Стигна до площада и видя група селяни, събрани около един голям мъж. Боляринът, който управляваше селото от името на феодала. Той крещеше, ръцете му бяха вдигнати заплашително.