Една вечер Димитър дръпна сина си настрана в работилницата.
„Стефане, седни“, каза той необичайно тихо. „Искам да ти кажа нещо.“ Той помълча, събирайки мислите си. „Когато бях на твоите години, по време на Кресненско-Разложкото въстание… и аз бях готов да грабна пушката. И аз вярвах, че ето, идва краят на робството. Но видях какво стана. Видях кръв, видях пожари, видях как надеждите ни бяха смазани. Великите сили пак ни предадоха в Берлин. Македония остана под робство.“
Той погледна Стефан в очите. „Не казвам да се откажеш, сине. Знам, че не мога да те спра. Но те моля… бъди умен. Пази се. Въстанието е последната ни надежда, но може да бъде и нашата гибел. Помисли за цената.“
„Знам цената, тате“, отвърна Стефан. „Но ако не опитаме, ще плащаме цената на робството вечно.“
Атмосферата в Охрид ставаше все по-напрегната. Турските власти явно бяха усетили нещо. Войски прииждаха от Битоля и се разполагаха в казармите и около града. Арестите зачестиха. Всеки ден се чуваше за претърсвания, за разпити, за хора, хвърлени в затвора по подозрение. Но това само засилваше решимостта на българите. Нощем по стените се появяваха надписи: „Свобода или смърт!“, „Долу султана!“.
Дори малката Райна усещаше тегнещото напрежение. Веднъж, докато си играеше на двора, тя дотича при майка си и попита: „Мамо, вярно ли е, че на Илинден батко Стефан ще ходи в гората да се бие с лошите турци?“