Читать Замъка на Хинокагава - Кира Сакураги

Пролог

Слънцето, божествено и златисто, се спускаше зад планините, оцветявайки небето в нюанси на пурпурно и портокалово. Млада жена, облечена в елегантна, но скромна кимоно от тъмно синьо, седеше на терасата на малката вила. Вятърът, леко и нежно, развяваше краищата на кимоното, но не прекъсваше тишината, освен лекото шумолене на листата в близката гора.

В ръцете й бе малка, изящна кутия, инкрустирана със сребърни листа. От нея се носеше сладък, неповторим аромат на сакура и оризови полета. Преди години, в този същия час, баща й, известният самурай Казума, й беше дал кутията, носеща в себе си силата на семейството. Семейство, елитно, отдавна забравяно, невидимо от окото на обикновените хора.

Всяка от капчици, запечатани в сребърните листа на кутията, би могла да събуди мощна магия. Те носеха ехото на минали поколения, на славни битки, на тайни, пазени в дълбочината на вековете. Сега, в момент на залез, вятърът носеше неспокоен шепот. Пророчество, скрито в сърцето на Япония, чакаше да се сбъдне.

Вълни от тъмни, черни облаци засенчваха небето. Лунно сиво, мрачно. Огнище от тревожност наричаше.

Със треперещи ръце, жената отвори кутията. В нея, освен капчиците, лежеше и малък, пергаментен свитък. Свитъкът, сякаш оживял, подскачаше нежно върху коленете й.

Жената го разгърна. Свитъкът беше написан с йероглифи, познати и непознати, носещи в себе си скрита предсказание за бъдещето. Именно той, този свитък, щеше да я насочи към борбата с тъмнината, която заплашваше да погълне и събуди забравените древни сили.

Тишината отстъпи. Вятърът, по-бърз от преди, донесе ново, неспокойно звучене. Свещената кутия, сега изпълнена с мистерия, се превърна в проводник на неизвестно, пренебрежимо, но реално, фентъзи.

Наричаше се "Слънчевата Дъга".

И от този момент, Япония, и светът, щеше да се преобрази отвътре.

Глава 1

Златните лъчи на изгряващото слънце се процеждаха през прозорците на традиционния дом, оцветяващи дървените подове в топъл, меден оттенък. Наоми, деветнайсетгодишно момиче с коса, тъмна като нощта, седеше на прозореца, гледайки с втренчен поглед към оживения град Киото. Вместо чая, който обикновено пиеше, днес държеше изящен, сребърен съд с камъни, сякаш изсечени от самия лунен блясък.

Наоми е знаела, че е различна. От малка, тя усещаше необикновена връзка с природата – с шумоленето на листата, с течащите води, с небесния танц на звездите. Но само днес, стоейки сред неспиращата суматоха на града, я обземаше непознато, но познато чувство – чувството за предназначение.