Един ден, докато Смяна летеше сред цветята, забеляза тъжно същество. Беше малък, сивокрил сокол, наречен Соколче. Очите му бяха тъмни, а перото – безжизнено.
"Защо си толкова тъжен, Соколче?" попита Смяна, нейният глас нежен като шепот на леки вятърчета.
Соколче само мълчеше, поклащайки тъжно главичката си.
Смяна, с безкрайно търпение, седна на цветно стъбло. Започна да пее песен за слънчеви лъчи, за искрящи реки и за щастливи игри. Песента й беше изпълнена с мелодии на радост и безгрижие, но Соколче не откликна.
Смяна извади от джобчето си, което висеше от сребърно крило, златна зърна. Зърната бяха малки, но изпълнени с магията на смеха. Смяна ги поръси върху нежните крила на Соколче.
И тогава се случи чудо. С всяка зърна, която падна върху перото му, очите на Соколче заблестяха. Покрай сивите му крила се разпръснаха искри от злато и сребро. От дълбините на сърцето му се измъкна тих смех.
И изведнъж Соколчето се разсмя, лъчисто и сърдечно! Смехът му разцъфтя като цветя в градината, разпръсквайки щастие около него. Други птици, чули смеха, се присъединиха, запявайки заедно в радостен хор.
Смяна се усмихна, удовлетворена. Вълшебното царство се изпълни с неспиращ смех, и Соколче, вече не тъжно, отлетя да се забавлява с приятелите си. Смяна, напълно щастлива, започна да танцува с цветята, а радостта й изпълни целия свят.
Приказка 3: Тайната на Златния Остров
В сърцето на Вълшебното царство, заобиколено от искрящи езера и високи, зелени планини, се намираше Златният остров. Островът, обвит в ореол от златисти облаци, беше известен с тайните си, скрити в вечно зелени джунгли и езера, чиято вода блестеше с необикновен блясък. Там живееше Принцеса Рози, с коса от сребро и очи, изпълнени със светлина, способна да разбира езика на животните.
Едно от езерата на острова, наречено Сълзоносното езеро, беше обгърнато в гъста мъгла. Водата му, вместо да блести, беше тъмна и тежка като облаци. Рибите мълчаха, а птиците не пееха близо до него. Вълшебните цветя на острова отказваха да цъфтят край него.
Принцеса Рози, загрижена за загадъчното езеро, се приближи до него, обгърната от благородна решителност. Тя разговаряше с водните духове, чудейки се за причината за тъмнината. Водните духове, с гласове, ехос на леко дишане, разкриха тайната. Езерото се нуждаеше от песен, песен, изпълнена с надежда, за да се освободи от тъгата. Песен, която да събуди света в сърцето му.