Халид го погледна за миг, лицето му непроницаемо в слабата светлина. – Пустинята има много гласове, момче. Някои са на вятъра, други – на пясъка. А трети… трети е по-добре да не ги разпознаваш. – Той замълча за момент, после добави: – Казват, че в тези части бродят духовете на изгубен народ, прокълнати да вият вечно сред пясъците. Други говорят за джинове, пазещи древни тайни. Каквато и да е истината, мъдро е да не се задържаме.
Един от по-възрастните пазачи, който яздеше наблизо, се прекръсти нервно. – Чувал съм истории… за кервани, изчезнали безследно точно тук. Намирали само камилите, луди от страх, но от хората – нито следа.
Заид потръпна, но не от студа. Въздухът сякаш стана по-тежък, наситен с невидимо присъствие. Той се огледа, но виждаше само безкрайни, плавно извиващи се дюни, чиито гребени блестяха сребристо под луната, а склоновете им тънеха в непрогледен мрак. Стори му се, че сенките се движат, придобиват странни форми, но всеки път, когато се вгледаше по-внимателно, те отново застиваха.