– Какво беше това? – прошепна Заид, сърцето му блъскаше в гърдите.
Старият търговец отвори очи, а в тях проблесна страх. – Вятърът понякога пее странни песни в пустинята, момче. Или… може би не е само вятърът.
Воят се повтори, този път по-близо, сякаш се носеше на крилете на настъпващата нощ. Халид даде знак.
– Пригответе се! Тръгваме веднага. Каквото и да е това, не искаме да го посрещнем тук.
Лагерът бързо беше вдигнат. Платнищата бяха сгънати, товарите – пристегнати отново. В настъпващия мрак, под първите звезди, които започнаха да пробиват небесния свод като диамантени искрици, керванът потегли. Но облекчението от спадащата температура беше изместено от ново, по-дълбоко безпокойство.
Заид яздеше своята камила, взирайки се в безкрайните сенки, които сега танцуваха около тях. Онзи странен вой беше затихнал, но тишината, която го последва, изглеждаше още по-напрегната. Имаше чувството, че не са сами. Че нещо ги наблюдава от мрака, нещо древно и безименно, една от многото тайни, които пустинята ревниво пазеше.
Пътуването едва започваше, а Руб ал-Хали вече показваше зъбите си, напомняйки им, че тук човекът е само гост – често неканен и винаги уязвим.
Глава 2: Сенки под Звездите и Древни Камъни
Нощта се спусна като тежък, студен покров. Жегата на деня беше изчезнала, заменена от пронизващ хлад, който караше мъжете да се увиват по-плътно в плащовете си. Единствената светлина идваше от милиардите звезди, разпилени по кадифения небосвод – ярки и близки, сякаш можеше да протегнеш ръка и да ги докоснеш. Но тяхната студена светлина само подчертаваше безкрайната пустош и дълбоките сенки, които дебнеха между дюните.
Керванът се движеше в напрегната тишина, нарушавана само от мекото шляпане на камилските стъпки по пясъка и скърцането на товарите. Онзи зловещ вой не се беше повторил, но отсъствието му беше почти толкова обезпокоително, колкото и самото му присъствие. Сякаш нещо ги беше предупредило, а сега изчакваше в засада.
Заид яздеше близо до Халид, наблюдавайки водача. Опитният бедуин не показваше страх, но очите му непрекъснато шареха наоколо, а ръката му рядко се отделяше от дръжката на извитата му кама. Той водеше кервана с увереност, сякаш следваше невидима пътека, позната само нему и на звездите.
– Виждал ли си нещо такова преди, Халид? – осмели се да попита Заид тихо.