"Тихо, Магдалена," прошепна майка ми, когато ме видя да зяпам от вратата.
"Нека си починат."
Но аз не можех да откъсна поглед от Калоян. Наблюдавах го как седи в ъгъла, далеч от братята си, и чете стара книга. Пръстите му трепереха леко, докато обръщаше изпокъсаните страници. Какво ли четеше? Какви ли мисли го занимаваха?
По-късно разбрах, че той не е бил роден за войн. Асен и Петър бяха родени за битки, за лидерство. Калоян беше роден за размисъл, за учене. Обичаше да чете книги, да слуша истории, да задава въпроси. Той се интересуваше от света, от хората, от мечтите.
"Какво искаш да правиш, Калоян?" попита го един ден баща ми, след като го видя да чете в двора.
Калоян вдигна поглед от книгата си. "Искам да разбирам света, баща," отговори той. "Искам да знам защо сме тук, какво трябва да правим."
Баща ми се усмихна. "Трябва да се бориш, момче. За да оцелееш."
Калоян кимна, но в очите му видях колебание. Той не искаше просто да оцелява. Той искаше да живее, да създава, да променя.
В годините, които последваха, видях как тази негова мечта се превръща в неговата борба. Видях как той се учи да воюва, как се учи да управлява, как се учи да обича. Видях как той се превръща от младо момче в цар, в мъж, готов да се изправи пред предизвикателствата, които съдбата му поднасяше.
Но винаги в него оставаше нещо от това малко момче, което седеше в ъгъла на стаята и четеше книги. Смятам, че това му помогна да се справи със всичките неща, които трябваше да преживее. Искам да вярвам, че той никога не забрави мечтите си. Че никога не забрави защо се бори.
Глава 2: Училището на живота
Годините минаваха като есенни листа, отнасяни от вятъра. Калоян растеше, но не само на ръст. Духът му укрепваше, умът му се изостряше. Все по-често го виждах да се оттегля в библиотеката на баща ми, за да чете и да учи. Но не само книгите бяха негови учители.
Баща ми, който беше уважаван болярин и служител на цар Петър, разбра, че Калоян не е обикновено момче. Той го взе под крилото си, учейки го на политическите хитрости, на дипломацията, на тайните игри на двора.
"Властта е като змия, Магдалена," казваше баща ми на мен, докато водеше Калоян из лабиринта на интригите. "Тя е красива и опасна. Трябва да знаеш как да я пипаш, за да не те ухапе."
Видях как Калоян се учи да играе тази игра. Как се учи да чете между редовете, да разпознава фалшивите усмивки, да помни враговете си. Той беше умен, по-умен от всички ни. Но в същото време оставаше наивен, заради своята добра природа. В него кипеше конфликт между доброто и злото, между мечтателя и владетеля.