Пролог: Гласът на миналото
Земята трепереше. Не само от тежестта на конниците, спускащи се към Одрин, а от самия гняв на Калоян. Гневът, който криеше зад себе си като тъмна пелена болката от изгубеното, но и решимостта да върне отнетото. Аз, Магдалена, дъщеря на болярин от Търново, ще ви разкажа за този гняв, за тази решимост, защото ги видях с очите си, почувствах ги в сърцето си. Аз бях свидетел на възхода на Царя на българите, на неговата слава и на неговата трагедия.
Не съм нито историк, нито писател. Аз съм просто една жена, която обикна този цар, не с любовта на съпруга, а с възхищението на поданик. Видях го да се бори – за свобода, за справедливост, за България. Видях го да плаче, да се съмнява, да се препъва. И видях как възкръсва от пепелта на пораженията, по-силен и по-решен от всякога.
Тази история не е само за битки и победи. Тя е за човека Калоян, за неговите мечти и страхове, за неговите грешки и триумфи. Тя е за България, която той обикна и за която се бори. За България, която беше в неговото сърце, както и той в сърцата на всички нас.
Започвам от мига, когато мечът на България беше забит в сърцето на Латинската империя. От мига, когато Калоян стана не просто цар, а съдник на съдбите. Защото всяка победа носеше със себе си цена. И тази цена трябваше да бъде платена…
Глава 1: В сянката на братята
Слънцето се процеждаше кърваво през тесните прозорци на стаята, осветявайки праха, танцуващ във въздуха. Бях малка тогава, не по-голяма от сегашната си племенница, когато за пръв път видях Калоян. Бяха го довели в Търново заедно с другите си братя, цар Петър и Асен, след дългите години, прекарани в плен. Мълвата гласеше, че са наследници на някогашните български царе, но в очите им виждах само тъга и умора.
Той беше най-младият от тримата. Не много висок, с тесни рамене и тънка шия, но очите му – големи, кафяви и пълни с въпроси – бяха тези, които ме заплениха. Тогава не знаех, че тези очи ще бъдат свидетели на толкова много страдания, толкова много победи, толкова много предателства.
Майка ми, строга жена, но с меко сърце, се смили над тях. Нареди да им приготвят хубава храна и чисти дрехи. За първи път от месеци те можеха да се нахранят до насита, да се измият и да си починат в меки легла. Но почивката не можеше да изтрие тревогите от лицата им.
