Вятърът свистеше около високите сгради, сякаш се опитваше да отнесе мислите ѝ. Спомените за селото, за баба ѝ, за онзи преломен момент, когато най-накрая бе намерила пътя към себе си, все още бяха живи в ума ѝ.
Точно преди една година, отново в този мрачен ноември, Ирина бе получила писмо. Писмо от човек от селото, в което ѝ съобщаваха за смъртта на баба ѝ. Тогава светът ѝ се беше срутил.
Сега, отново под мрачното софийско небе, Ирина осъзнаваше, че въпреки времето, което е минало, нищо не се е променило. Все още се чувстваше празна, откъсната. Все още копнееше за онова усещане за свързаност, за което баба ѝ бе говорила – връзката с земята, с историята, с корените.
Вдигна цигарата към устните си, но вместо да дръпне, я остави да изгори в пепелника. Не искаше да забравя. Не искаше да изгуби спомена.
Внезапно, като пронизващ сигнал, телефона ѝ иззвъня. Димитър. Вече и това я отегчаваше. Знаеше, че ще започне с обичайните въпроси – "Как си?", "Къде си?", "Защо не отговаряш?".
Ирина пое дълбоко дъх. Реши да отложи отговора. Погледна към мрака над София, търсейки нещо. Нещо, което да ѝ даде сили.
И в този миг, в далечината, сред светлините на града, тя видя нещо. Снежинка. Единична, малка, колеблива. И се сети за думите на баба Мария: "Красотата е навсякъде, дете мое. Просто трябва да отвориш очите си и да я видиш."
Ирина стана. Сърцето ѝ се разтуптя. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше къде трябва да отиде.
В този момент, в тази тъмна нощ, тя се закле – щеше да възроди спомена, щеше да възроди красотата, щеше да се завърне към корените си. И този път, завинаги.
Глава 1: Първият сняг в София
Ирина затвори очи, усещайки как студеният вятър галеше лицето ѝ. Първият сняг. Едва доловим, като шепот на зимата, но достатъчен да промени въздуха. Снежинките, малки и нежни, танцуваха в светлината на уличните лампи, сякаш се колебаеха дали да останат. Като нея.
Тя запали цигара, но не я докосна до устните си. Димът се издигаше като призрак в мрака, разсейвайки се бързо. Сивият небосвод над София, напоен с мъгла и замърсяване, беше като платно, готово да поеме боята на зимата. Но снежинките – те сякаш се страхуваха да оцветят това платно, сякаш се бояха да се превърнат в прах, преди да успеят да докоснат земята.