Читать Корени и сняг - Ивелина Дюлгерова

Красотата на България, по думите на една българка

От Авторката

Здравейте, скъпи читатели!

С голяма радост ви представям моя роман "Корени и сняг", една история, родена от дълбоката ми обич към България и от желанието да споделя тази обич с вас. Тази книга е пътешествие – не само на една млада жена през красивите кътчета на нашата страна, но и на душата ѝ към себе си.

Вдъхновението ми идва от много места. От спомените ми за баба ми, от детството ми, прекарано в разходки из планините и от историите, които тя ми разказваше. От стремежа ми да разбера какво означава да бъдеш истински българин в днешния забързан свят. От желанието да се потопя в красотата на българската природа и да я преоткрия с всичките си сетива.

"Корени и сняг" е за Ирина, успешна софиянка, която сякаш е изгубила връзката си с корените си. Животът ѝ е изпълнен с рутина, с повърхностни контакти, с несигурност. Първият сняг, който пада над София, я връща към миналото, към спомена за баба ѝ и за красотата на българските села. Връща я към онова, което е забравила, към онова, което истински има значение.

Това е история за търсенето на себе си, за възстановяването на връзката с природата, с историята, с традициите на нашата страна. За преоткриването на красотата в обикновените неща, в малките радости, в топлината на дома. Защото красотата на България е не само в красивите пейзажи, но и в сърцата на хората, в богатата ни култура, в устойчивостта на нашия дух.

Вярвам, че всеки от нас носи в себе си частица от България. И тази книга е покана да откриете тази частица, да я захраните и да я прегърнете. Да се гордеете с това, което сте. Да видите красотата в света около вас.

Надявам се, че ще се насладите на това пътешествие заедно с Ирина. Надявам се, че ще почувствате радостта от откриването, вдъхновението от природата и топлотата на българското сърце.

Благодаря ви, че избрахте да прочетете "Корени и сняг"! Нека тази книга ви донесе радост и ви напомни за красотата, която ни заобикаля.

Пролог: Ехо от миналото

София. Нощта беше студена, а небето – черно като въглища. Нямаше звезди. Само безмилостен, тъмен океан над главите. Ирина седеше на терасата на апартамента си, загърната в дебело одеяло. Цигарата в ръката ѝ тлееше, оцветявайки мрака в кървавочервено.

Минаваше година от смъртта на баба Мария. Година, в която Ирина се опитваше да се справи с празнотата, оставена от най-важния човек в живота ѝ. Година, в която се чувстваше загубена в хаоса на градския живот, затисната от работа, връзки, от постоянното преследване на нещо, което никога не успяваше да улови.