Навън вали. Дребен, монотонно дъжд, който като че ли плаче заедно с мен. Капките се стичат по стъклото, изкривявайки отражението ми. Виждам само размазани контури на уморено лице, на очи, пълни с тъга.
Той го няма.
Отиде си. Остави ме.
Не мога да повярвам. Не искам да повярвам. Но истината се врязва в гърдите ми като леден нож. Остави ме в този град, в тази къща, в този живот, който някога споделяхме.
И София го преглътна.
Градът е голям. Градът е жесток. Градът е като огромна машина, която преглъща съдби, разкъсва сърца, изплюва празни черупки.
Спомням си първата ни среща. На "Витошка". Слънцето грееше, смяхме се, влюбвахме се. София ни гледаше, очарована.
Сега, същата тази София, гледа към мен с безразличие.
Поглеждам към отражението си в прозореца. Очите ми са червени, косата ми е разхвърляна. Изглеждам като призрак. Но в този момент, в тази тишина, в този дъжд, чувствам, че съм по-жива от всякога.
Защото, въпреки болката, въпреки сълзите, аз все още съм тук. Аз все още обичам. И аз все още обичам този град.
И София все още ме очаква.
Дъждът става по-силен. И в капките, които се стичат по стъклото, виждам не само отражението си, но и силуета на Витоша. Планината, която е свидетел на моята история. Планината, която ще бъде свидетел и на моето възраждане.
Защото, въпреки всичко, аз знам, че залезът все още предстои. И той ще бъде красив.
Тази книга е за този залез.
Глава 1: Раждането на залеза
София. Дишах този въздух от първия си дъх. Въздух, изпълнен с мириса на асфалт, на изпечени кестени през есента, на надежда и на понякога горчивата истина за живота. От прозореца на апартамента си, на последния етаж на старата кооперация на улица "Шипка", виждах как Витоша се изправя величествено над града, като спящ великан. Всяка сутрин, когато се събуждах, очите ми се спираха върху силуета ѝ, а вечер, когато слънцето залязваше, планината се превръщаше в платно, върху което художникът рисуваше нюанси на оранжево, розово и лилаво.
Аз съм Елисавета, на 32 години. И съм софиянка по рождение. Любовта ми към този град е дълбока, вродена. Тя е като тази непоклатима планина – винаги там, в основата на моето съществуване.
Родителите ми, интелектуалци, ме отгледаха с любов към българския език, история и култура. Вкъщи четяхме поезия на Вапцаров и Ботев, слушахме народна музика и празнувахме българските празници с размах. Още от малка вярвах, че България е нещо специално, нещо, за което си струва да се бориш.