„Какво е това?“, попита заптието, сочейки към почти завършената олтарна врата с изящна резба на лозница и гроздове.
„За църквата „Свети Климент“, отвърна Димитър тихо. „Поръчка.“
Заптието изсумтя презрително, сякаш самата мисъл за християнска църква го дразнеше, но не каза нищо повече.
После влязоха в къщата. Разровиха скромната покъщнина, отвориха сандъка с дрехи, надникнаха в гърнетата. Елена ги следваше с пребледняло лице, готова да отговаря на въпроси. Стигнаха до стаята на Стефан. Младият заптие побутна леглото. Погледна към навития на руло дюшек. Стефан затаи дъх. За миг му се стори, че всичко е загубено. Но заптието само прокара ръка под леглото, не намери нищо и се изправи. Може би бързаха, може би доносът не беше конкретен, а просто част от поредната акция за сплашване.
След около половин час, не открили нищо освен обичайния бит на едно християнско семейство, заптиетата се изнизаха така внезапно, както бяха дошли, оставяйки след себе си безпорядък и тежко усещане за унижение и страх. Мюхтарът промърмори някакво извинение и бързо изчезна.
Елена се свлече на миндеря и скри лице в ръцете си. Райна се разплака. Димитър прегърна дъщеря си и я погали по главата. „Мина, Райне, мина. Няма нищо.“ Но в очите му имаше гняв.
Стефан изчака няколко минути, после отиде в стаята си и внимателно извади смачканите вестници изпод дюшека. „Искра“, „Право“, „Реформи“ – гласовете на свободна България, четени тайно, предавани от ръка на ръка, подхранващи надеждата. Днес можеха да му костват свободата, дори живота.
„Трябва да бъдем по-внимателни“, каза Димитър вечерта, когато седяха около масата. Гласът му беше глух. „Тези обиски ще зачестяват. Доносници има навсякъде. И не само турците са проблем.“
Той разказа как му споделил търговец от Битоля, че гръцки андарти нападнали българско село в Костурско. Убили учителя и свещеника, изгорили няколко къщи. Уж търсели комити, но всъщност наказвали селяните, че не се отказват от Екзархията и българското училище.
„И сърбите не спят“, добави Стефан горчиво. „Вчера в чаршията се говореше, че техни чети са се появили в Поречието. Плащат на бедни хора да се пишат сърби, заплашват онези, които не искат.“
„Разделят ни, сипят отрова помежду ни“, въздъхна Елена. „Вместо да сме заедно срещу агарянеца, ние се ядем един друг. Господ да ни е на помощ.“