Няколко дни по-късно, късно вечерта, Стефан се измъкна тихо от къщи. Нощта беше безлунна, идеална за тайни срещи. Прокрадна се по тесните улички до една скрита в градините къща, където местният комитет на ВМОРО провеждаше своите сбирки. Вътре, при слабата светлина на газена лампа, вече бяха няколко мъже – негови връстници, но и по-възрастни, опитни дейци. Председател беше даскал Христо Узунов, уважаван учител, чийто спокоен глас и твърд поглед вдъхваха увереност.
Говореха за последните събития – обиските, гръцките нападения, нуждата от събиране на пари за оръжие. Всеки трябваше да допринесе според силите си. Обсъждаха и начини за по-добра координация със селските комитети. Стефан слушаше внимателно, попиваше всяка дума. Чувстваше се част от нещо голямо и значимо, нещо, което надхвърляше страха и ежедневието. Тук, в тази стая, се ковеше бъдещето.
„Организацията трябва да укрепне във всяко село, във всяка махала“, казваше Узунов. „Трябва да сме готови. Денят наближава. Но дотогава – умната и предпазливо. Всеки издаден звук, всяка необмислена стъпка може да струва скъпо.“ Той погледна към младежите, включително Стефан. „Юначеството е добро, но конспирацията е по-важна сега. Трябва да опазим структурите, да подготвим народа.“
Стефан получи задача – да пренесе тайно писмо до комитетски човек в съседното село. Малка задача, но изпълнена с риск. Трябваше да тръгне преди изгрев, да избегне турските патрули и любопитните очи.
Когато се прибра късно през нощта, баща му беше буден. Седеше в тъмното до прозореца на работилницата.
„Къде беше, Стефане?“, попита тихо, без упрек, но с дълбока тревога в гласа.
„Имах работа, тате“, отвърна уклончиво Стефан.
Димитър въздъхна. „Знам каква ти е работата. Само… пази се. Много се пази. Тази земя е жадна за кръв. Дано твоята не я напои преждевременно.“
Стефан кимна мълчаливо и се прибра в стаята си. Чувстваше смесица от гордост и страх. Знаеше, че е поел по опасен път, път без връщане. Но дълбоко в себе си вярваше, че това е единственият път към свободата на неговата родина, Македония – земя, която всички наричаха българска, но която други искаха да разкъсат и претопят. Шепотът в мрака ставаше все по-силен, предвещавайки буря.
Глава 3: Път през сенките
Звездите едва бяха започнали да бледнеят над тъмния силует на Галичица, когато Стефан се измъкна от къщата. Въздухът беше хладен и чист, носеше мириса на влажна пръст и пробуждащи се цветя. Тишината на предзората беше нарушена само от далечния лай на куче и собственото му ускорено дишане. В пазвата си, под ризата, усещаше тънкия сгънат лист хартия – писмото от даскал Узунов за комитетския човек в село Лескоец.