На връщане, близо до Охрид, видя група заптиета да разпитват селяни, тръгнали към пазара. Сви се зад един гъст храст и изчака да отминат. Чу обърканите им отговори, грубите команди на заптиетата. Отново усети как страхът и гневът се борят в гърдите му. Тази земя беше тяхна, а те трябваше да се крият и да треперят като престъпници.
Когато влезе в Охрид, градът вече гъмжеше от живот. Пазарът беше пълен с хора – селяни продаваха стоката си, занаятчии предлагаха изделията си, турци, българи, гърци, албанци и власи се смесваха в пъстра тълпа. Но под привидната нормалност се усещаше напрежение. Хората говореха по-тихо, оглеждаха се повече. Преди няколко дни беше станал нов инцидент – поредният българин, заподозрян във връзки с ВМОРО, беше арестуван и отведен към Битоля. Носеха се и слухове за засилено движение на турски войски към границата с България.
Стефан мина покрай работилницата на баща си. Димитър работеше съсредоточено, но Стефан видя тревогата в очите му, когато го зърна. Само кимна леко, за да покаже, че всичко е наред, и влезе вкъщи.
Елена го посрещна с въздишка на облекчение. „Къде се губиш, сине? Притесних се.“
„Бях до Лескоец, мамо. Чичо Стоян праща брашно.“ Той ѝ подаде торбичката.
Елена я взе мълчаливо. Знаеше, че не е само за брашно.
Вечерта, докато вечеряха, Райна, която се учеше да чете от една стара българска книга, попита невинно: „Тате, защо даскалът каза днес, че Свети Георги скоро ще дойде на бял кон да ни освободи?“
Димитър и Елена се спогледаха стреснато. Стефан сведе поглед към чинията си.
„Даскалът така си говори, Райне“, каза Димитър меко. „Това са приказки за светците и героите.“
„Ама не е приказка!“, настоя Райна. „И батко Стефан говори с момчетата за пушки и за гората!“
Настъпи тежко мълчание. Стефан усети как кръвта нахлува в лицето му.
„Райна, не говори глупости!“, скара ѝ се Елена по-остро от обикновено. „И не слушай какво си говорят големите!“
Момиченцето се сви и млъкна, на път да се разплаче.
По-късно, когато Райна и Елена си легнаха, Димитър седна до Стефан в работилницата. Дълго мълча, поглаждайки дръжката на едно длето.
„Чуваш ли, Стефане?“, каза най-сетне глухо. „Дори децата усещат. Нещо се готви. Нещо голямо и страшно. Узунов и другите… подготвят ли ви за въстание?“
Стефан се поколеба. Не можеше да лъже баща си, но и не можеше да издаде тайните на Организацията. „Говори се, тате. Че няма друг път. Че трябва да покажем на Европа, че сме тук и искаме свобода.“