"Губиш си времето, Симеоне," разнесе се зад него дрезгав глас.
Той не се обърна. Знаеше кой е. Игумен Йоан, възрастен и мъдър човек, който въпреки строгите си религиозни убеждения, ценеше интелекта на младия българин.
"Историята е прах, отче. А ние сме призвани да търсим небесното, а не земното."
Симеон бавно се обърна. В очите му нямаше нито смирение, нито бунт, само любопитство.
"Не съм съгласен, отче. Историята е огледало. В нея виждаме грешките и триумфите на нашите предшественици. Можем да се учим от тях, да избегнем техните провали и да надградим техните успехи."
Игумен Йоан се усмихна тъжно. "Византия е велика империя, Симеоне. Непобедима. Не си мисли, че можеш да я надминеш."
"Защо не?" попита Симеон с тих, но категоричен глас. "Империите се раждат и умират. Нищо не е вечно. Рим падна. Вавилон изчезна. Защо България да не може да заеме тяхното място?"
Игумен Йоан въздъхна. Знаеше, че в този младеж гори огън, който не може да бъде угасен с молитви и проповеди.
"Внимавай, Симеоне. Амбицията може да те погълне. Властта е изкушение, което малцина успяват да преодолеят."
"Не се страхувам от изкушения, отче," отговори Симеон. "Страхувам се от бездействието. Страхувам се да видя как България загива, докато ние тук се молим за спасение."
Той се обърна отново към свитъка и посочи с пръст към миниатюра, изобразяваща битката при Адрианопол, където готите разбиват римските легиони.
"Рим беше непобедим, отче. Докато не дойде моментът, в който се оказа, че не е. И причината не беше в числеността на враговете му, а в неговата собствена самодоволство и корупция."
Той вдигна поглед към игумена. "Византия е точно такава, отче. Заслепена от собственото си величие. Под повърхността гният интриги, корупция и безброй вражди. Време е да се възползваме от слабостите й."
Игумен Йоан го гледаше мълчаливо. Знаеше, че Симеон говори истината. Виждаше го в очите му – непоколебима решителност и вяра в бъдещето на България.
"Какво предлагаш, Симеоне?" попита той накрая.
Симеон се усмихна. "Търпение, отче. И изучаване. Всеки велик владетел е бил ученик на историята. Време е да станем най-добрите ученици."
Той отново се обърна към свитъка, а игумен Йоан го остави сам. В сърцето му се бореха надежда и страх. Надежда, че Симеон ще успее да издигне България до величие. И страх, че цената ще бъде твърде висока.