Връзката на Лиана с природата беше повече от обич; беше част от самата нея. Тя можеше да разбере тихия шепот на вятъра в листата, да почувства страха на преследвано животно, да помоли дъжда да напои изсъхналите растения. А водата… водата беше нейната стихия. Тя можеше да я успокои, да я накара да танцува, да извика малки вълнички с движение на ръката си. Това беше дарба, пазена в тайна от повечето хора извън най-тесния ѝ кръг, наследена по линия, забулена в мистерия дори за самата нея.
Старият шаман Каелан, нейният ментор и един от малкото, които знаеха пълния обхват на способностите ѝ, също беше неспокоен от дни. Миналата нощ го беше видяла да се отправя към свещената пещера с тежка стъпка и угрижено лице. Неговият страх отекваше в нея, усилван от тревожния шепот на вълните.
Изведнъж спокойният ритъм на острова беше разцепен от остър, непознат звук – изсвирването на рог, груб и заплашителен. Лиана скочи на крака, сърцето ѝ заби лудо. Погледът ѝ се стрелна към хоризонта.
Там, пробивайки маранята, се появи силует, който не принадлежеше на този свят. Кораб. Но не като рибарските лодки на нейното племе, нито като легендарните кораби на предците, изрисувани в пещерите. Този беше голям, тъмен, с опърпани платна, които изглеждаха неестествено черни дори под яркото слънце. На най-високата мачта се вееше флаг със зловещ символ – череп, пресечен от две кости или може би саби – символът, който смътно напомняше на кошмарните видения, които понякога я спохождаха.
Паника обзе Лиана. Виденията на Каелан. Нейното собствено предчувствие. Шепотът на вълните. Всичко се събираше в ужасяваща реалност.
Пирати.
Викове отекнаха откъм селото долу. Хората от племето Тала'нора, свикнали с мирния си живот, бяха напълно неподготвени. Лиана видя как лодки се спускат от големия кораб, пълни с груби фигури, размахващи оръжия. Чу се звън на метал, викове на болка и ужас. Дим започна да се издига над сламените покриви на колибите.
Инстинктът ѝ крещеше да бяга, да се скрие. Но друг, по-дълбок инстинкт – този на защитник – я накара да се спусне по познатата пътека към брега. Трябваше да помогне.
Когато стигна до ръба на плажа, хаосът беше пълен. Пиратите нахлуваха в селото, събаряха всичко по пътя си, очевидно търсейки нещо конкретно. Един от тях, висок мъж с грубо лице и превръзка на окото, крещеше заповеди, споменавайки „Сърцето на Острова“ и „безсмъртие“. Сърцето на Лиана се сви.