Задъхана, с разтуптяно сърце, тя най-накрая се спусна по стръмния склон към залива. Пясъкът тук беше по-тъмен, примесен с вулканични камъчета, а водата – по-дълбока и по-неспокойна. Бързо разчисти маскировката от лодката си, ръцете ѝ трепереха, но умът ѝ беше остър като кремък. Трябваше да се махне, преди пиратите да разширят търсенето си.
Тъкмо когато се канеше да бутне кануто в прибоя, груби гласове отекнаха отгоре, от ръба на скалите. Двама пирати, изпратени да претърсят периметъра, я бяха забелязали.
„Там е! Момичето!“ – изкрещя единият, посочвайки я.
„Не я изпускай!“ – изрева другият, започвайки да се спуска тромаво по склона.
Паниката отново заплаши да я парализира. Нямаше време. Те бяха твърде близо. Тя се огледа трескаво, търсейки изход, но беше в капан между скалите и настъпващите пирати. Инстинктивно протегна ръка към водата, готова да извика вълна, но знаеше, че това само ще потвърди подозренията им и ще изразходва ценна сила.
В този момент, сякаш извикан от отчаянието ѝ, друг кораб се появи иззад носа, който закриваше залива от открито море. Беше различен от пиратския галеон – по-малък, по-бърз, с елегантни линии и платна, които улавяха вятъра с лекота. Не беше кораб на Тала'нора, но не излъчваше и същата открита заплаха като черния кораб на нападателите. На кърмата му се виждаше име, изписано с извити букви: *„Морска Змия“*.
На палубата стоеше мъж, облегнат на перилата, наблюдавайки сцената с неприкрито любопитство. Беше облечен практично, но с усет – кожена жилетка върху свободна риза, панталони, прибрани във високи ботуши. Косата му беше тъмна и разрошена от вятъра, а на лицето му играеше лека, почти дразнеща усмивка. Дори от разстояние Лиана усети харизмата, която излъчваше – смесица от самоувереност и прикрито лукавство. Това трябваше да е капитанът.
Пиратите, спускащи се по склона, също видяха кораба. Те спряха за миг, разколебани. Явно „Морска Змия“ им беше позната и не непременно приятелски настроена.
Лиана нямаше време за колебание. Това беше нейният шанс, колкото и рискован да беше. Събирайки последните си сили, тя избута кануто в плитките води и скочи вътре, грабвайки греблото. Пиратите подновиха преследването, единият стреля с арбалет, но стрелата се заби безобидно във водата до нея.
Тя гребеше бясно към „Морска Змия“, молейки се мълчаливо на духовете на океана да я скрият, да я ускорят. Капитанът на кораба вдигна ръка и извика нещо на екипажа си. Въжета полетяха надолу по борда.