Тази вечер беше особено ясна. Въздухът беше топъл и ухаеше на окосена трева и наближаваща лятна буря, макар по небето да нямаше нито едно облаче. Лили лежеше по гръб върху старото одеяло, разпънато на полянката зад къщата ѝ – тяхното тайно място за наблюдение на звездите. До нея, подпрян на лакти, седеше Макс, най-добрият ѝ приятел.
Макс не беше чак такъв мечтател като Лили. Той обичаше да строи къщички по дърветата, да кара колело с бясна скорост по прашните пътеки и да разглобява стари радиоапарати, за да види какво има вътре. Но обичаше и Лили, и нейното въодушевление беше заразително. Затова почти всяка ясна вечер идваше да ѝ прави компания под звездите.
– Виждаш ли Голямата Мечка? – попита Лили, сочейки с пръст към познатото съзвездие. – Баба казва, че ако я гледаш достатъчно дълго, можеш да видиш как мечките в нея се раздвижват.
Макс присви очи. – Аз виждам само точки. Свързани с въображаеми линии. Но пък е хубаво да си ги представяш като мечки. И е по-лесно да се ориентираш.
– Не са просто точки, Макс! – възрази Лили с плам в гласа. – Всяка звезда си има история. Някои са стари и мъдри, други са млади и палави. А падащите звезди… те са най-специалните.
– Защото изгарят бързо ли? – подразни я Макс, но с усмивка. Знаеше какво следва.
– Не! Защото пътуват! – Лили седна рязко. – Не мисля, че изгарят. Не всички. Чувствам го. Ами ако отиват някъде? На някое тайно място, където събират всички желания, които хората са им поверили?
Макс се канеше да отговори нещо разумно за атмосферата и триенето, когато небето над тях сякаш се разтвори. Ярка, ослепителна светлина проряза мрака – падаща звезда, но не като другите, които бяха виждали. Тази беше по-голяма, по-ярка, сякаш гореше с всички цветове на дъгата – синьо, зелено, златисто, сребърно. И не просто прелетя и изчезна. Вместо това, тя сякаш забави ход, изви се в елегантна дъга и се понесе надолу, право към тъмния силует на Шепнещата Гора, която започваше само на километър от тях.
Двамата останаха без дъх, вперили погледи в посоката, където звездата се скри зад дърветата. Тишината беше оглушителна.
– Ти… видя ли това? – прошепна Макс, забравил всякакъв скептицизъм.
Лили кимна бавно, очите ѝ бяха широко отворени и блестяха по-ярко от звездите над тях. – Тя не изгоря, Макс. Тя… тя кацна. Сигурна съм!