В този момент, сякаш в потвърждение на думите ѝ, откъм гората долетя съвсем слаб, почти недоловим звук. Като далечен звън на кристална камбанка или като тихо въздихане на вятъра през сребърни листа. Беше толкова кратко, че можеха и да са си го въобразили.
Но Лили знаеше, че не е.
– Чу ли? – попита тя развълнувано. – Звукът!
Макс наостри уши. – Не знам… Може би беше просто бухал. Или вятърът.
– Не беше бухал! – Лили скочи на крака. – Беше звездата! Трябва да отидем! Трябва да видим!
Макс също се изправи, но погледна към тъмнеещата гора с известно колебание. Шепнещата Гора си имаше своите легенди – за изгубени пътеки и странни светлинки нощем. – Сега? Лили, тъмно е. И… малко страшно.
Лили го погледна умолително. – Но ако чакаме до утре, може да изчезне! Каквото и да е това, което падна там. Моля те, Макс! Това е… различно. Усещам го. Сякаш ни вика.
Макс погледна към тъмната гора, после към развълнуваното лице на Лили, осветено от луната. Любопитството му се бореше със здравия разум. Но видът на тази необикновена звезда и онзи странен, тих звън бяха разпалили и неговото въображение. А и никога не можеше да откаже на Лили, когато очите ѝ блестяха така – сякаш самата тя беше пълна със звезден прах.
– Добре – въздъхна той. – Но ще вземем голямото фенерче на баща ми. И ще се държим близо един до друг. И ако стане твърде страшно, се връщаме веднага. Разбрано?
Лицето на Лили грейна. – Разбрано! Хайде! Приключението ни чака!
Тя сграбчи ръката му и двамата се затичаха към къщата на Макс, за да вземат фенерчето. Сърцата им биеха лудо – от страх, от вълнение, от предчувствието, че тази нощ няма да бъде като никоя друга. Звездата, която падна твърде близо, ги беше повикала и те щяха да отговорят на нейния зов. Пътят към Шепнещата Гора, а може би и към нещо много по-необикновено, лежеше пред тях.
Глава 2: Пътеката от Звезден Прах
Шепнещата Гора изглеждаше съвсем различно през нощта. Денем беше познато място за игри и пикници, с пътеки, по които Макс караше колело, и стари дъбове, по чиито клони Лили обичаше да се катери и да чете. Но сега, под прикритието на мрака, дърветата се извисяваха като тъмни, мълчаливи стражи. Сенките танцуваха и се протягаха, придобивайки причудливи форми в трепкащия лъч на голямото фенерче, което Макс стискаше здраво.