– Сигурна ли си, че беше насам? – прошепна Макс, оглеждайки се нервно. Всеки шум – изпукването на клонка под краката им, далечният крясък на нощна птица, шумоленето на листа от лекия ветрец – караше сърцето му да подскача.
– Абсолютно! – отвърна Лили също шепнешком, но в гласа ѝ нямаше страх, само трескаво очакване. Очите ѝ шареха наоколо, сякаш търсеха нещо. – Видях я как се спусна точно зад онзи голям скален зъбер на хълма. Трябва да е някъде навътре.
Вървяха бавно, следвайки едва различимата пътека, която водеше към по-гъстата част на гората. Въздухът ставаше по-хладен и влажен, миришеше на пръст, мъх и нещо друго… нещо неопределимо, леко сладко и металиково, като озон след буря.
Лъчът на фенерчето играеше по земята пред тях. Изведнъж Лили спря рязко и дръпна Макс за ръката.
– Погледни!
Макс насочи светлината натам, накъдето сочеше тя. В началото не видя нищо особено – само пръст и паднали листа. Но после забеляза. По земята, сякаш небрежно поръсена, се виеше тънка, едва забележима ивица от… нещо блестящо. Приличаше на много фин пясък или сол, но когато лъчът на фенерчето попадаше върху него, той засияваше със собствена, мека, сребриста светлина.
– Какво е това? – попита Макс и приклекна да го разгледа по-добре. Внимателно докосна с пръст блещукащите прашинки. Те бяха студени на пипане, но не се разпиляха като обикновен прах. Сякаш бяха леко лепкави, като мокър пясък.
– Звезден прах! – възкликна Лили с блеснали очи. – Това е пътеката! Звездата я е оставила след себе си, за да ни покаже пътя!
Макс се изправи, все още леко скептичен, но и заинтригуван. Наистина беше странно. Пътечката от блестящ прах се извиваше между дърветата, навлизайки все по-дълбоко в гората, точно в посоката, в която бяха видели звездата да пада. Нямаше как да е нещо естествено.
– Добре, може и да си права – призна той. – Поне имаме какво да следваме. Но внимавай къде стъпваш.
Започнаха да следват сребристата диря. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-странна ставаше гората. Тишината се сгъстяваше, но не беше празна. Сякаш във въздуха вибрираше тиха мелодия, подобна на онзи далечен звън, който бяха чули по-рано, само че сега беше по-постоянна, като едва доловим шепот на хиляди малки камбанки. Някои от дърветата сякаш имаха сребрист оттенък по кората, а листата им блещукаха леко, дори когато лъчът на фенерчето не ги осветяваше пряко. Мъхът по камъните светеше със собствена, мека зеленикава светлина.