Лили вървеше като омагьосана, попивайки всяка подробност. Макс, макар и по-предпазлив, също усещаше промяната. Страхът му постепенно отстъпваше място на изумление и нарастващо любопитство. Това вече определено не беше тяхната позната Шепнеща Гора. Беше нещо… друго.
След още десетина минути вървене по блестящата пътека, дърветата изведнъж се разредиха и те излязоха на малка, кръгла поляна. И двамата спряха като заковани, а дъхът им секна.
В центъра на поляната земята беше леко вдлъбната, сякаш нещо тежко беше паднало там. Но нямаше огън, нито дим, нито обгорели камъни. Вместо това, вдлъбнатината пулсираше с мека, топла светлина – същите цветове, които бяха видели в падащата звезда: синьо, зелено, златисто и сребърно се преливаха едно в друго като в течен калейдоскоп. Във въздуха над кратера висяха безброй малки, блещукащи искрици, които бавно се въртяха и се издигаха нагоре, сякаш миниатюрни звезди се връщаха към небето. А тихият, звънлив шепот тук беше по-силен, сякаш идваше от самата пулсираща светлина.
– Леле… – успя да промълви Макс, забравил за фенерчето, което сега осветяваше само краката му.
Лили пристъпи напред, привлечена като пеперуда към пламък. Не можеше да откъсне очи от пулсиращата светлина. Беше толкова красиво, толкова неземно.
– Звездата… – прошепна тя. – Тя не е изчезнала. Тя е… тук. Преобразила се е.
Тя направи още една крачка към ръба на светещия кратер. Меката светлина огря лицето ѝ, а въздухът около нея сякаш затрептя от топлина. Искриците започнаха да се въртят по-бързо около нея, сякаш я приветстваха.
– Лили, внимавай! – извика тихо Макс, правейки крачка след нея. – Не знаем какво е това!
Но Лили сякаш не го чуваше. Тя протегна ръка към пулсиращата светлина, към сърцето на падналата звезда. Точно когато пръстите ѝ щяха да докоснат преливащите се цветове, светлината внезапно пулсира по-ярко, а звънливият шепот се превърна в ясен, мелодичен звън.
И тогава, точно пред очите им, земята в центъра на кратера започна бавно да се разтваря…
Глава 3: Скритата Врата и Звездният Пазител
Земята под пулсиращата светлина не просто се разтвори – тя се плъзна встрани с плавно, безшумно движение, разкривайки не тъмна дупка, а началото на стълбище. Стъпалата не бяха от камък или пръст. Изглеждаха издялани от самата звездна светлина – прозрачни, блещукащи и сякаш излъчващи собствена мека светлина отвътре. Те водеха надолу, към неизвестна дълбочина, откъдето се долавяше още по-ясно онзи тих, мелодичен звън.