– Не мисля, че е *източникът*, капитане – отвърна Ева, гласът ѝ изпълнен със страхопочитание. – Мисля, че това е… *резонаторът*. Нещо улавя и усилва сигнала, придава му форма тук, в нашата реалност. Но оригиналният сигнал… той идва от… от другаде.
Тишината на мостика беше нарушена само от тихото пулсиране на енергийната структура на екрана и равномерното бръмчене на кораба. Екипажът на „Омега“ беше пристигнал. Бяха намерили не извънземна цивилизация, а нещо далеч по-странно – ефирна, енергийна структура, резонираща със сигнал, чийто истински произход оставаше забулен в мистерия. Бяха преминали през воала и сега стояха на прага на нещо непознато и потенциално опасно. Търсенето едва започваше.
Глава 3: Същността на сигнала
Дни наред „Омега“ обикаляше около призрачната енергийна структура, която обгръщаше Сириус Б. Корабът поддържаше безопасна дистанция, а сензорите му работеха на пълна мощност, поглъщайки терабайти данни всяка секунда. На мостика цареше атмосфера на съсредоточено недоумение. Холографската проекция на структурата доминираше главния екран – ефирна, постоянно променяща се мрежа от светлина и енергия, която сякаш дишаше в синхрон с непознатия сигнал.
– Гравитационните показания са… невъзможни – докладва лейтенант Харпър, поклащайки глава пред своята конзола. – Структурата няма маса в традиционния смисъл, но изкривява локалното пространство-време по начин, който не отговаря на нито един познат модел. Сякаш законите на физиката тук са… гъвкави.
– Електромагнитният спектър е също толкова объркващ – добави един от научните офицери от поста си. – Има пикове и спадове на честоти, които би трябвало да се неутрализират взаимно, но съществуват едновременно. И всичко това пулсира в ритъма на сигнала.
Ева Роуз беше в своя елемент, макар и изправен пред най-голямото предизвикателство в кариерата си. Тя и екипът ѝ бяха изпробвали всичко. Бяха излъчили към структурата прости математически последователности, светлинни импулси, дори фрагменти от музика. Реакцията беше мигновена, но неразбираема. Структурата отговаряше, но не с комуникация, а с промяна. Цветовете ѝ се променяха в сложни, хипнотични шарки, пулсациите ставаха по-сложни, локалните гравитационни изкривявания се усилваха и затихваха в отговор на техните опити за контакт.