Малкият керван беше спрял. Не по свое желание, а по необходимост. Дори камилите, тези живи кораби на пустинята, свеждаха глави под тежестта на товара и жегата, издавайки ниски, недоволни стонове. Хората търсеха оскъдната сянка, хвърляна от няколко опънати платнища между животните – търговци с уморени лица, увити в прашни платове, наемни пазачи със загрубели ръце върху дръжките на сабите си, и един млад мъж, чиито очи все още не бяха изгубили блясъка на любопитството, въпреки изтощението.
Името му беше Заид. За него това беше първото голямо пътешествие през Руб ал-Хали, „Пустата Четвърт“. Беше чувал безброй истории за нея – за джинове, обитаващи ветровете, за изгубени градове, погълнати от дюните, за съкровища, пазени от древни проклятия. Сега, под безпощадното слънце, единствената реалност беше изгарящата жега и безкрайността на пясъка, който сякаш поглъщаше всеки звук, всяка мисъл.
Старият търговец, на когото Заид служеше, дремеше неспокойно, а устните му мърдаха в безмълвна молитва или може би проклятие срещу жегата. Водачът на кервана, набит мъж на име Халид, стоеше малко встрани, взирайки се на изток, сякаш можеше да прочете някакво послание в трептящия въздух. Лицето му, прорязано от бръчки като карта на самата пустиня, беше непроницаемо.
– Скоро, момче – изръмжа един от пазачите, забелязвайки погледа на Заид.
– Слънцето ще се смили и ще тръгнем. Нощта е по-благосклонна, макар и да крие други опасности.
Заид кимна. Беше чувал и за нощните опасности – студа, който проникваше до кости, хищниците, чиито очи блестяха в мрака, и разбира се, онези други същества, за които се говореше само шепнешком.
Часовете се влачеха като изранени гущери по пясъка. Слънцето бавно започна своя път надолу, обагряйки небето в нюанси на оранжево, розово и виолетово – спираща дъха красота, която беше също толкова жестока, колкото и дневната белота. Сянките се удължиха, носейки първия полъх на облекчение.
Изведнъж тишината се наруши. Не от обичайните звуци на кервана, а от нещо друго – далечен, протяжен вой, който сякаш идваше от самата земя. Не беше вой на чакал, нито на вятър, свистящ през скалите. Беше нещо по-дълбоко, по-обезпокоително.
Камилите наостриха уши и започнаха да се въртят нервно. Хората се размърдаха, ръцете инстинктивно посегнаха към оръжията. Халид се обърна рязко, очите му шареха по хоризонта, който сега потъваше в здрач.