С бързи, решителни движения Азима внимателно побутна хлабавия камък обратно на мястото му. Той щракна тихо, сливайки се отново със стената. Нишата изчезна, сякаш никога не я е имало. Тя прокара ръка по прашните книги, за да заличи всякакви следи.
Огледа пръстена на ръката си. Беше твърде забележителен, твърде необикновен. Не можеше да го носи открито. Свали го внимателно и го пъхна дълбоко в джоба, скрит в гънките на роклята ѝ. Дори през плата усещаше леката му топлина и едва доловимото пулсиране.
Опитвайки се да изглежда спокойна, макар сърцето ѝ все още да биеше лудо, Азима се отправи към изхода на библиотеката. Трябваше да се държи нормално, сякаш нищо особено не се е случило. Просто още един следобед, прекаран сред любимите ѝ книги.
Когато излизаше от сумрака на забравената секция към по-осветената главна зала, тя почти се сблъска с висока фигура, облечена в тъмновиолетови коприни. Беше Великият Везир Зардус. Лицето му беше остро, с тънка, извита брадичка и пронизващи, тъмни очи, които сякаш виждаха всичко. Лека, почти подигравателна усмивка играеше на устните му.
„Принцесо Азима,“ – промърка той с глас, гладък като кадифе, но с ледена нотка под повърхността. – „Отново сред прашните томове? Не трябва ли да се подготвяте за вечерния прием?“
„Ваше Превъзходителство,“ – отвърна Азима, като се постара гласът ѝ да не трепне. Тя направи лек реверанс, точно както я учеше дуенята. – „Просто търсех малко спокойствие. Приемът може да почака.“
Очите на Зардус се плъзнаха по нея, сякаш търсеха нещо. За миг Азима се уплаши, че той може по някакъв начин да усети пръстена, скрит в джоба ѝ. Но везирът само се усмихна по-широко.
„Разбира се, разбира се. Младежкото любопитство е похвално нещо. Но внимавайте какво търсите в тези стари книги, принцесо. Някои знания е по-добре да останат погребани.“
С лек поклон той се отдалечи, оставяйки Азима с неприятното усещане, че думите му имаха скрит смисъл. Дали подозираше нещо? Или просто се опитваше да я сплаши, както често правеше?
Тя забърза към покоите си, без да поглежда повече назад. Щом стигна сигурността на стаята си и затвори тежката врата, тя се облегна на нея и въздъхна дълбоко. Извади пръстена от джоба си. На меката светлина на стаята ѝ изумрудът блестеше още по-мистично.
Държеше в ръцете си ключ към времето. Сила, способна да промени всичко. Но и отговорност, по-голяма от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Тя трябваше да се научи да го контролира. Трябваше да разбере тайните му. И трябваше да го опази от хора като Зардус.