Освен турската заплаха, растеше и напрежението с гръцките андарти. Носеха се слухове за техни набези в села около Костур и Лерин, за нападения над български свещеници и учители, за опити да се превземат насилствено църкви, принадлежащи на Екзархията. Гръцката пропаганда ставаше все по-агресивна, подпомагана от гръцкото консулство в Битоля. Борбата за душите и земите на Македония се водеше на няколко фронта едновременно.
Зимата скова Охрид. Дните бяха къси, нощите – дълги и изпълнени с неясно очакване. В къщата на Петкови Елена палеше кандило пред иконата на Света Богородица и се молеше тихо. Димитър работеше в студената работилница, опитвайки се да заглуши тревогата си с ударите на длетото. Райна учеше уроците си и често питаше кога ще дойде пролетта.
А Стефан… Стефан живееше в два свята. През деня беше син и чирак, а нощем – конспиратор, войник на една невидима армия, която се готвеше да излезе наяве. Усещаше как нещо голямо и съдбоносно наближава. Ехото на бунта отекваше все по-силно в мразовития въздух, носейки със себе си и надежда, и страх от неизвестното бъдеще. Пролетта на 1903 година идваше, а с нея – и Илинден.
Глава 5: Предвестници на бурята
Охрид, Пролет и Ранно лято, 1903 година.
Пролетта най-сетне победи зимата. Слънцето затопли камъните на Вароша, езерото заблестя в ослепително синьо, а склоновете на Галичица се покриха със свежа зеленина. Природата се събуждаше за нов живот, но в душите на хората в Охрид и цяла Македония се надигаше друга треска – трескава подготовка за буря.
С идването на по-топлите дни и по-дългите вечери, дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация стана още по-интензивна, макар и дълбоко законспирирана. Куриери сновяха между градовете и селата, носейки шифровани съобщения и устни заповеди. Малки групи мъже се изгубваха нощем в планината за военни обучения. Събирането на оръжие – стари пушки „Мартина“ или „Крнка“, револвери, патрони, барут, дори самоделно направени бомби – продължаваше с удвоена енергия. Всяка намерена или купена пушка беше ценност, всеки фишек – надежда.
Стефан беше изцяло погълнат от тази дейност. Почти не се задържаше в работилницата на баща си. Често отсъстваше с дни, под предлог че отива да помага на роднини в някое село или да доставя резбарска поръчка. Димитър знаеше истината, но вече не се опитваше да го разубеждава. Само го гледаше с мълчалива болка и страх, когато синът му тръгваше, и с облекчение, примесено с нова тревога, когато се връщаше – по-слаб, по-уморен, но с още по-твърд и решителен поглед.