Това е разказ за една Голгота. Македонската Голгота. За страданието, което бе белязало душите на поколения българи, но и за несломимия дух, за вярата и паметта, които и до днес не позволяват раната да бъде забравена. Защото докато има и един българин, който помни Охрид, Битоля, Кукуш, Солун като част от българската душа, Македонският въпрос няма да е просто страница от историята, а незараснала рана в сърцето на нацията.
Нека страниците, които следват, бъдат скромен паметник на онези забравени герои и мъченици, чиято единствена вина беше, че се родиха българи в земя, желана от мнозина.
Глава 1: Под сянката на Самуиловата крепост
Охрид, Пролетта на 1901 година.
Пролетта идваше късно в Охрид, сякаш изчакваше снегът да се стопи напълно по високите била на Галичица, преди да се спусне към езерото. Но когато дойдеше, тя преобразяваше града. Калдъръмените улички на Вароша, вечно сенчести и хладни, се съживяваха от смеха на децата и виковете на занаятчиите. От отворените порти се носеше аромат на топъл хляб и цъфнали мушката. А над всичко, като вечен страж, се извисяваха стените на Самуиловата крепост – мълчалив свидетел на векове българска слава и векове чуждо владичество.
В една от тези къщи, сгушена близо до църквата „Свети Климент“, живееше семейство Петкови. Димитър Петков, четиридесет и няколко годишен мъж със загрубели от работа ръце и поглед, в който се четеше и мъдрост, и умора, беше майстор-резбар. Работилницата му, малка и претрупана с инструменти и парчета дърво, ухаещи на смола, беше неговото царство. Там, под вещите му пръсти, обикновеното дърво се превръщаше в сложни орнаменти за иконостаси, в рамки за портрети, в изящни домакински съдове. Работата му беше търсена не само в Охрид, но и в околните села, дори понякога идваха поръчки от Битоля.
Съпругата му, Елена, беше сърцето на дома – тиха, работлива жена, чийто ден минаваше в грижи за къщата, градинката зад нея и двете им деца. Стефан, на осемнадесет години, беше висок и строен момък, с пламъка на бащиния си поглед, но и с нетърпението на младостта. Той помагаше в работилницата, но умът му често блуждаеше другаде. Посещаваше българското училище, четеше жадно всяка книга или вестник, дошъл тайно от „Царството“ – Свободна България, – и все по-често се губеше вечер с другари, от чиито тихи разговори и сериозни лица Елена настръхваше.