По-малката, Райна, беше десетгодишно слънце – пъргава, любопитна, с две плитки, които подскачаха при всяко нейно движение. Тя беше любимката на баща си и утехата на майка си, все още незасегната от тежките мисли, които тегнеха над възрастните. Нейният свят беше дворът, игрите с другарчетата и уроците по четмо и писмо при даскал Климентов в близкото училище, основано и поддържано от Българската екзархия.
Тази пролетна сутрин Димитър работеше над сложна дърворезба за нова олтарна врата. Ударите на длетото му бяха ритмични и сигурни. Стефан подреждаше инструменти, но мислите му бяха далеч. Предишната нощ имаше среща на местния революционен комитет на ВМОРО. Говореха за подготовка, за оръжие, за нуждата от всеобщо надигане. Думите на Гоце Делчев, който тайно бе минал през Охридско преди месеци, още горяха в съзнанието му: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство.“ Те бяха роби, макар понякога османската власт да изглеждаше отпусната и ленива като стар звяр.
„Пак си се замислил, сине“, тихо каза Димитър, без да вдига поглед от работата си.
Стефан трепна. „Нищо, тате. Просто… мислех си за даскал Климентов. Вчера каза, че пак са идвали някакви гръцки пратеници в селата оттатък езерото. Обещавали пари и защита на тези, които се запишат към Патриаршията.“
Димитър въздъхна тежко. Длетото му спря за миг. „Гърци, сърби… всеки иска да забие зъби в тая наша земя. Сякаш не им стига турчинът, ами и помежду си трябва да се ядем. Забравят чия кръв е текла тука, кой е писал книгите и кой е строил църквите. Ама няма да я бъде тяхната. Народът знае кои сме. Екзархията ни държи вярата, училищата ни пазят езика.“
„Но стига ли това, тате?“, попита Стефан с плам. „Докога ще чакаме? Докога ще шепнем и ще се крием? Не виждаш ли как турците пак затягат примката? Снощи са пребили двама селяни от Велгощи, уж че укривали комити.“
„Знам, сине, знам“, гласът на Димитър беше по-скоро тъжен, отколкото назидателен. „Но всяко нещо с времето си. Огънят, запален преждевременно, изгаря само този, който го е запалил, и оставя след себе си пепел. Трябва умната, не само юначеството.“ Той погледна сина си право в очите. „Пази се, Стефане. Не прави глупости. Млад си, кръвта ти ври. Но майка ти… и Райна…“
Стефан сведе поглед. Знаеше какво иска да каже баща му. Страхът беше постоянен спътник в живота им – страх от произвола на турската власт, страх от предателство, страх от растящата агресия на гръцките андарти и сръбските чети, които вече започваха да навлизат в Македония под прикритието на борба срещу османците, но всъщност целяха да подкопаят българското влияние.