– Добре – каза той накрая, гласът му твърд и решителен. – Щом казваш, че там има нещо, ще отидем да го видим. Навигатор, начертайте курс към системата Сириус Б. Максимална скорост на хиперзадвижване след излизане от гравитационния кладенец на този сектор.
Светлините на мостика сякаш леко промениха нюанса си, докато системите на огромния кораб започваха да изчисляват сложните маневри за скока. Ева отново се обърна към екрана, към загадъчния сигнал, който пулсираше като сърцето на една непозната вселена.
Пътуването към Сириус Б започваше. Пътуване към бяло джудже, към разпръснат сигнал и към неизвестното, което ги очакваше там. Ехото от безкрайността, макар и все още неразпознато като такова, вече ги призоваваше.
Глава 2: Преход през воала
Хиперпространството не беше празнота, а вихър от не-цветове и изкривени геометрии, през които „Омега“ се носеше като сребриста стрела. Всяка фибра на масивния корпус вибрираше от неимоверните сили, огъващи самата тъкан на пространство-времето. За екипажа това беше рутина – дезориентиращо, но познато пътуване между звездите. Но този път въздухът в командния център беше наситен с различно напрежение. Целта не беше рутинно сканиране или доставка на припаси до някоя далечна колония. Летяха към загадка.
Седмици се превърнаха в месец по субективното време на борда, докато „Омега“ поглъщаше светлинните години, делящи ги от Сириус. Сигналът, макар и невъзможен за приемане в хиперпространството, беше записан, анализиран и обсъждан до безкрай. Ева Роуз и нейният научен екип работеха денонощно, проигравайки симулации, тествайки хипотези.
– Все още не мога да го обясня – призна тя една вечер по време на оперативка на мостика. Сенките под очите ѝ бяха станали по-дълбоки, но ентусиазмът ѝ не беше помръкнал. – Моделите са последователни, но се променят. Не хаотично, а сякаш… сякаш се развиват. Последната серия данни, която прихванахме точно преди скока, показва нарастваща сложност.
– Развиват се? Като жива структура? – попита лейтенант Джак Харпър, главният навигатор, с леко недоверие в гласа.
– Не мога да кажа „жива“, Джак – отвърна Ева. – Но определено показва характеристики, които не асоциираме с неживата материя или известни природни феномени. Адаптивност, нарастваща сложност… сякаш се учи.
Капитан Корсаков слушаше мълчаливо, пръстите му леко потропваха по подлакътника на командното кресло. – Учи се от какво, докторе? От нашите опити да го анализираме?